Беседи и размисли

Автор: 
Анотация: 

Конфуцианството е едно от трите основни (наред с даоизма и будизма) етико-религиозни учения на Далечния Изток, възникнало в Китай през VI-V в. пр. н. е. Оригиналното му название е „школа на учените", но на Запад е известно по името на основателя си, Конфуций<$FКонфуций е латинизирана форма на Кундзъ, където Кун е фамилно име, а дзъ означава учител; личното му име е Цю.>
Искаме ли да разберем учението на Конфуций, трябва да се върнем повече от две хиляди години назад и да се пренесем в една империя, която нарича себе си Поднебесна, смята се за център на света и за единствена цивилизована държава (всички, които живеят извън границите й са варвари). Колкото и велик обаче да е бил Китай през вековете и хилядолетията преди раждането му, самият Конфуций (551-479 пр. н. е.) живее в епоха на дълбока политическа и обществена криза. Властта на императора е отслабнала, макар формално той да си остава Син на Небето и първосвещеник. Между отделните княжества не спират междуособните войни, в борбите за власт загиват цели аристократически родове, рушат се патриархалните норми, на власт вместо благородници се издигат чиновници от незнатен произход. (Тук е мястото да отбележим, че тези процеси засягат пряко семейството на Конфуций. Предците му принадлежат към княжеския дом на Дун, който на свой ред е кръвно свързан с императорската династия Жан. В тези смутни времена обаче семейството му губи знатното си положение и се преселва в княжество Лу, където всъщност е роден Конфуций. При това е роден в бедност, а високи постове получава едва в зряла възраст.) Така, ако към междуособиците и чиновническата корупция прибавим природните бедствия и изнемогата на народа, ще получим достатъчно ярка и точна картина за Китай от VI-V в. пр. н. е.
В подобна ситуация почвата за покълване на нови идеи, които да спасят страната от хаоса, е повече от плодородна. И тъй като малцина (да не кажем никой) от съвременниците на Конфуций не се ползва с нужния авторитет, той търси примери за подражание сред полулегендарни владетели и герои от една идеализирана древност, когато управлявали добри и мъдри владетели, подпомогнати от честни и способни чиновници, а народът благоденствал.
Неслучайно за Конфуций промените започват от (колкото и странно да звучи на пръв поглед)... думите, думите, които трябва да върнат своя смисъл. „Бащата да бъде баща, синът да бъде син, владетелят да бъде владетел..." Тоест, бащата да се държи като баща и да се грижи за семейството, синът да се държи като син и да почита родителите си, владетелят да управлява мъдро и с грижа за народа. Така всеки в този свят на хаос, в който живее Конфуций, ще заеме своето място, ще знае своите права и задължения, ще прави това, което трябва. Както е било в древността.
Именно древните традиции са друг основен стълб, на който се опира конфуцианството. И в това няма нищо лошо, но за съжаление, както се е случвало с много други прекрасни идеи, и тя впоследствие хипертрофира до такава крайност, че се превръща в закостенял канон, изискващ сляпо следване на определени правила и ритуали.
Основна фигура в учението на Конфуций е благородният, наричан дзюндзъ, а сред неговите основни достойнства са човеколюбието и чувството за дълг. Всъщност жън, думата, използвана от Конфуций, може да бъде преведена по няколко различни начина - доброта, хуманност, човечност, човеколюбив, но последният като че ли е най-близо до онова, което е искал да вложи в нея мъдрецът. Самият Конфуций я интерпретира необикновено широко и включва в нея и скромност, и справедливост, и достойнство, и сдържаност, и, разбира се, любов към хората. Тук трябва да отдадем дължимото на Конфуций, който не причислява себе си към този висок идеал. От всичките си съвременници, за човеколюбив той смята единствено рано починалия си ученик Ян Хуей.
Другото основно достойнство на човеколюбивия е и, чувството за дълг и справедливост, дълбоката вътрешна убеденост, че трябва да постъпи правилно, както повелява дълга, а не изгодата. Подобно на жън, и също може да бъде тълкувано доста широко. Това е понятие, което включва в себе си не само определени морални задължения, но и стремеж към знания, стремеж към постигане на мъдростта на древните, отстояване на висши принципи... Благородният е мъдър, честен и безстрашен и не се интересува от храна, удобства и богатство, той е истински идеал на добродетелен рицар, борещ се за справедливост в едно несправедливо общество. Както може да се очаква, и тук с течение на вековете нещата се променят, от утопичния идеал на Конфуций остава само обвивката, превърната в закостеняла догма, при която същността е изместена на заден план за сметка на спазването на външни норми за благоприличие.
На пръв поглед строгият социален ред, създаден от Конфуций и неговия последовател Менций (Мъндзъ), е доста необичаен или поне неочакван според европейските разбирания, а и не само според тях. Сред трите най-важни елемента на държавата на първо място е поставен народът, на второ божеството и едва на трето владетелят. След което обаче нещата идват на мястото си, тъй като народът сам не разбира собствените си интереси и не може да мине без бащинската опека на князе, велможи и чиновници. И, макар че въпросната опека на свой ред разделя обществото на мислещи и управляващи от една страна и на трудещи се и подчиняващи се от друга, трябва да признаем, че тя е обусловена от определена логика.
Тази логика някои изследователи на Древен Китай наричат „стената на йероглифите", защото именно грамотността се оказва стената, разделяща обществото на две. В течение на хилядолетия грамотността определя социалното положение и имуществения ценз на китаеца. Векове наред в Китай съществува уникална тристепенна изпитна система, която позволява на всеки, без оглед на неговия произход, да се издигне в държавно-бюрократичния апарат. И не мислете, че изпитите са били някаква формалност, напротив. Тези за първата степен се провеждали в областните градове в специални помещения, като във всяко помещение имало само по един кандидат, намиращ се под непрестанен надзор. Изпитът продължавал две, а понякога и три денонощия, през които кандидатът трябвало без помощта на никакви книги, справочници и пособия да отговаря на въпроси, да напише историческо съчинение, да напише трактат по някаква отвлечена тема, да съчини поема и прочие и прочие. Едва между два и пет процента от кандидатите издържали изпита за първата степен. Както може да се очаква, получаването на втората степен било още по-трудно, а изпитите за третата степен се провеждали веднъж на две или три години, при това в столицата и под надзора на самия император. Затова пък пред онези, които успеели да вземат третата степен, автоматично се откривал път към високи постове, власт и богатство. Дори притежателите и на най-ниската степен се ползвали с влияние и уважение.
Но да се върнем на строгия обществен порядък. Основният стълб, на който се крепял той, е подчинението на старшите - старши по ранг, старши по възраст и прочие. Всеки по-старши е безпрекословен авторитет за по-младия или по-младшия и това е норма, валидна както в семейството, така и в държавата. Защото, както казва самият Конфуций, държавата е голямо семейство, а семейството е малка държава.
От безпрекословното подчинение към по-възрастните произтича култът към предците - както към живите, така и към мъртвите. Основна част от него е учението за сяо или синовната почит, а правилата, които трябва да се спазват, са подробно изложени в „Трактат за ритуалите" („Лидзи"). Според тях почтителният трябва предано да се грижи за своите родители през целия си живот, да им прислужва и угажда, да ги уважава при всякакви обстоятелства. Ако бащата е престъпник, синът може единствено да го моли да се върне към правия път. Нещо повече, синът няма право да свидетелства срещу бащата, каквото и престъпление да е извършил той. Самият Конфуций казва, че честността не се състои в това синът да предаде бащата, който е откраднал овен, а в това да го прикрие. Особено популярен в онази епоха бил сборникът „24 примера за сяо", който превръща в примери за подражание истории, в които бедняк, продал сина си, за да нахрани гладната си майка, намира в градината си гърне със злато и бележка „За твоето сяо"; осемгодишно момче не прогонва от себе си комарите в знойна лятна нощ, за да хапят него, а не родителите му; добродетелен император три години не се откъсва от леглото на болната си майка и собственоръчно приготвя храната й и други подобни.
Макар култът към предците никога да не е бил смятан за част от официалната религия на Китай, той е неразривно свързан с китайските религиозни вярвания и обичаи. Всеки род имал родов храм на предците (мяо), посветен на родоначалника на дадения род, в който се извършвали жертвоприношения и се отправяли молитви.
С култа към предците е свързан и култът към семейството, при който интересите на семейството, рода и клана се поставят над интересите на отделната личност. Това способства за появата на многочислени семейства, включващи няколко жени и наложници, женени синове, внуци и прочие. Подобни семейства се разделяли едва след смъртта на бащата, а нерядко едва след смъртта и на двамата родители. Едва тогава братята можели да напуснат родното огнище, но в продължение на дълъг период от време оставали зависими от най-големия син, който получавал не само лъвския пай от наследството, но и дома с храма на предците. Въпросният храм се превръщал в център на култа към предците за целия клан. В тържествени дни там се събирали стотици роднини от едно семейство, а връзките между отделните родови линии в клана се поддържали с десетилетия и дори със столетия.
Всичко това способства неимоверно за превръщането на конфуцианството в официална доктрина (и почти религия) на Древен Китай. Разбира се, този процес отнема векове, но няма да бъдем далеч от истината, ако кажем, че веднъж превърнало се в доминираща идеология в Поднебесната империя, конфуцианството определя политическия, обществения, духовния и дори икономическия живот в страната в продължение на повече от две хилядолетия. При това, въпреки че Конфуций не е религиозен пророк, изпратен от небесата, а мъдрец-моралист (нищо че след смъртта си е обожествен, а в началото на XX век броят на посветените на него храмове надхвърлял 1500), влиянието му върху китайската цивилизация е сравнимо с това на Исус върху европейската, на Мохамед върху арабската и на Буда върху индийската.

Език: 
Български
Година на издаване: 
2006
Местоиздаване: 
София
ISBN: 
954-9608-26-3; 978-954-9608-26-7
Каталог: 
Вид на документа: 
TXT
Състояние на текста: 
Коригиран