Средновековните Балкани

Събитията на Балканския полуостров през последното десетилетие отново привлякоха вниманието на световната общественост към съдбата на този европейски регион. Те за сетен път създадоха впечатлението, че тази част на Европа се движи в друга времева зона, че тя решава проблеми, които в евро-атлантическия свят отдавна са решени или изглеждат решени. Мнозина от европейците и американците, които се опитваха да обяснят разпадането на бивша Югославия, войната там, изострянето на албанския проблем и др., направиха за себе си няколко извода. Някои от тях звучаха банално за балканските хора, а други им бяха чужди, тъй като самите те бяха техни творци и следователно бяха част от тях.
Най-важният извод все пак бе, че много от съвременните балкански политически, национални, демографски и икономически проблеми са исторически обусловени. Той логично доведе и до констатацията, че „Балканите произвеждат прекалено много история". Осъзнаването на историческата подплата в ставащото на Балканите предизвика вълна от засилен интерес към тяхната история, култура и национална проблематика. Колкото повече този интерес уплътняваше знанията за балканското минало, толкова повече се засилваше убеждението, че никой исторически период не може да бъде игнориран от контекста на ставащото на балканска земя. Това важи с голяма сила за епохата на Балканското средновековие, когато се формират фундаментални обществени и културни дадености в балканските общества.
Констатацията за „свръхпроизводство" на история обаче бе по-голямо интелектуално предизвикателство и в отговор на него сред учените, политиците и обществениците се появи значителен разнобой на мненията. Сред повечето от тях като че ли надделя концепцията, че това огромно историко-културно наследство трудно се осмисля, трудно се вкарва в някакви предварителни рамки, трудно служи на целите на балканското разбирателство. А политиците са хора, които искат от хуманитарните науки кратки отговори и ясни обяснения на сложните исторически явления. Някои побързаха да разсекат гордиевия възел, като заявиха, че балканските хора просто трябва да се отърват от смазващия ги исторически багаж. Това засега и за в бъдеще е нереалистично. Никой не се отказва от собствената си традиция, а я преосмисля от гледната точка на новите изисквания на съвременността, на глобализацията и на падането на държавните граници.
Малцина се досетиха или дръзнаха да кажат публично, че сложността на балканското историческо наследство произтича предимно от инструментализирането на историческите знания за национални или политически цели. Значителният исторически материал, при това парцелиран по национален признак, действително създава впечатление за необятност и невъзможност за цялостно осмисляне. Ако той обаче бъде разглеждан не от гледна точка на националното обособяване и самоутвърждаване, както е било досега, а от гледна точка на общото и специфичното в историята и културата на региона, нещата вероятно ще си дойдат на мястото. Оказва се, че подобно осмисляне никак не е лесно поради съществуващата традиция всяка отделна балканска нация да гледа на своето минало като нещо уникално, а историческите знания да се използват едва ли не само за патриотичното възпитание на подрастващите и на обществото.
Затова не бива да ни учудва обстоятелството, че да пишат общи истории на Балканския полуостров се заеха предимно небалкански изследователи. Те, естествено, не страдаха от „детската болест" на националната сегрегация, от която за съжаление все още не са се излекували балканските историографии и повечето техни представители. Тези учени, разбира се, по-леко решаваха деликатните проблеми на балканските взаимоотношения. Много от онова, което те написаха, приличаше на нашумялото напоследък новозеландско или австралийско червено вино „мерло" - добро като качество, но без специфичния букет на виното, отгледано в истинската си родина.