Актуални проблеми на новия Граждански процесуален кодекс

Новият граждански процес, регламентиран с Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г.), е обусловен от променения живот и обществени отношения след 1989 г., нарасналия и усложнен оборот, който налага правосъдието да е в много по-голяма степен бързо, ефективно и предвидимо. Досега гражданското правосъдие до голяма степен не беше такова. След 1997 г. първоинстан-ционното производство беше обезличено. Въззивният съд беше съд по същество, пред който имаше практически неограничена възможност да се сочат и събират нови доказателства. От друга страна, Върховният касационен съд, чиято основна функция е да осигурява точното и еднакво приложение на закона от съдилищата, беше натоварен като обикновена трета инстанция с разглеждането на дела, в голямата си част решавани безпротиворечиво от съдилищата. След ограничаването на служебното начало през 1997 г. съдът се превърна в своеобразен "рефер", който следеше само за допустимостта и редовността на процеса и отговаряше на исканията на страните. Разбира се, служебното начало не беше премахнато - съдът продължи да осигурява служебното движение на процеса, да връчва на страните призовки и съобщения, да следи за допустимостта и редовността на извършваните от страните процесуални действия и пр. Отпадна обаче общо формулираното в чл. 4, ал. 3 ГПК (отм.) задължение на съда да напътва страните, за да се избегне увреждането на техните интереси "поради неосведоменост, малограмотност или други подобни причини", проявление на което беше регламентираното в чл. 109, ал. 3 ГПК (отм.) задължение за указване на необходимостта да се ангажират доказателства за релевантните за спора факти. Наистина, според чл. 108 ГПК (отм.) съдът беше длъжен да
докладва делото (нещо повече - с реформата от 1997 г. докладването на делото стана императивно установено задължение на съда), а разпоредбите на чл. 109, ал. 2 и 4 ГПК го задължаваха да е активен при отделяне на спорното от безспорното. По силата на инерцията от силното ограничаване на служебното начало изпълнението на тези действия, доколкото изобщо такова беше налице, на практика обикновено беше повърхностно и формално - докладът на делото се ограничаваше до даване на правна квалификация на предявения иск. Доведеното до крайност състезателно начало в отменения ГПК обаче не способстваше за установяването на обективната истина и така на практика отдалечаваше правосъдието от нуждите на живота. Резултатът като цяло беше: бавен и неефективен процес, който не беше разумен според европейските стандарти. В периода след 1989 г. бяха предприети следните законодателни промени, насочени към оптимизиране на гражданското правораздаване:
- През 1997 г. всички вещни дела, независимо от цената на иска (а обикновено това са много тежки и усложнени като фактология спорове), бяха изпратени в районните съдилища. Като резултат от това пострада качеството на правораздавателната дейност, а същевременно не се използва пълноценно капацитетът на апелативните съдилища като въззивна инстанция на окръжните.
- Въведе се триинстанционно производство (две инстанции по същество и една касационна). Първата инстанция обаче на практика беше изпразнена от съдържание. Според TP № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС под "нови доказателства", които могат да се сочат пред въззивния съд, се разбират всички доказателства, които не са били събрани в първоинстан-ционното производство, дори и да са били на разположение на жалбоподателя, а не само новооткритите и нововъзникналите доказателства. Като резултат въззивната инстанция беше повторение на първата, при което до голяма степен страните можеха да си позволят пасивно поведение в първоинстанционното производство.
- Беше премахнато служебното начало (чл. 4 и чл. 109, ал. 3 ГПК) - и като резултат съдът се превърна в "рефер" на процеса. Действително, в периода до 1997 г. беше наложено едно понякога доста крайно тълкуване на задължението съдът да е активен и често решенията биваха отменяни поради това, че съдът не е изпълнил задължението си да напъти страните, да прояви активност при указване на необходимостта да се сочат доказателства и пр. Наистина, и след 1997 г. служебното начало не отпадна напълно. Но съдът, преминавайки в другата крайност, сякаш забрави, че и по отменения ГПК имаше служебни задължения (извън тези за проверка на допустимостта и редовността на процеса, за съобщаване на подлежащите на обжалване актове) - за докладване на делото, за проява на активност при изясняване на фактическите твърдения на страните, за отделяне на спорно от безспорно. Твърде често едва при постановяване на решението съдът констатираше, че са били събрани много неотносими доказателства, искът е недопустим, дадената от съда квалификация (в което се изразява на практика докладът на делото) е грешна, и в крайна сметка начинът, по който се произнасяше съдът, беше изненада за страните (отменяше се определението за даване ход на устните състезания и се прекратяваше делото или се оставяше "без движение" исковата молба, насрочваше се ново съдебно заседание и пр.).
Законодателят предприе следните мерки срещу забавянето на делата:
- Разпоредбите на чл. 65 и чл. 110, ал. 3 ГПК (допълнителната държавна такса). Тази санкция обаче очевидно не беше в състояние да ускори процеса, тъй като обикновено интересът да се отложи делото многократно надхвърляше дължимата за това допълнителна държавна такса.
- Въвеждане на бързите производства. Тази мярка също не постигна желания ефект. Приложното поле на този институт, с оглед редакцията на чл. 126а, ал. 1 ГПК, изглеждаше широко, но всъщност не беше такова - поради забраната за обективно съединяване на искове, както и възможността делото да се преобразува в такова по общия ред при фактическа или правна сложност - още повече като се има предвид, че законодателят предвиди по този ред да се разглеждат редица дела със значителна фактическа и правна сложност - например исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, владелческите искове и исковете за определяне на граници, за ограничаване или лишаване от родителски права.
- Въвеждане на административното производство по чл. 126ж ГПК. Такива заповеди на практика се издаваха рядко (особено в хипотезата на ал. 2, при която заповед не можеше да се издаде, ако развалянето или прекратяването на договора между страните е спорно).
- Жалбата за бавност също се оказа неефективна мярка. Много често беше и средство за злоупотреба и шиканиране на процеса - нямаше пречка злонамерената страна да подаде такава жалба непосредствено преди насрочения ден за разглеждане на делото, то да се изпрати на председателя на горния съд, вследствие на което провеждането на заседанието да бъде осуетено.
Решение на всички горепосочени проблеми беше потърсено чрез приемането на новия Граждански процесуален кодекс. Доколко този закон е в състояние да постигне заложените в него цели, е въпрос на бъдеща оценка. Такава със сигурност не може да бъде направена само една година след влизането му в сила. Струва ми се обаче, че на новия ГПК трябва да се даде шанс. А това изисква влагането на повече разум и търсенето на справедливостта и баланса в процеса на правоприлагане.