Стратегическо управление на човешките ресурси

Заетите с управление на всички нива в България вече започват да осъзнават, че успехът в която и да е делова активност е преди всичко функция на работата с хора. За това в немалка степен помогна и "импортирането" на по-съвременни практики от страна на чуждестранните и многонационалните компании, опериращи у нас. Всъщност, това е истина, отдавна известна по света, и тя има определени - често решаващи - стратегически измерения. Централен и всепризнат приоритет във времето и вниманието на повечето мениджъри в държавите от Западна Европа, Северна Америка и Далечния изток е намирането, развитието и мотивирането на ключовия персонал, и то в дългосрочна стратегическа перспектива. В същото време, дори в страни с далеч по-развити теории и практики в областта на човешките ресурси, стратегическите аспекти на това управление се оказват недостатъчно (а в някои случаи - неадекватно) разработени.
Зараждащият се в българската специализирана литература интерес към стратегическото управление на човешките ресурси е естествен от гледна точка на развитието на теорията и практиката на самото управление на човешките ресурси в страната. Този интерес, разбира се, би бил подчертано положителен, ако не беше свързан с редица непрецизности и откровено погрешни посоки на мислене.
Казаното до момента очевидно налага известно "връщане" към фундамента, към привидно простия и излишен въпрос за обхвата и съдържанието на стратегическото управление на човешките ресурси, за това, кое управление на човешките ресурси е стратегическо, и за това, как би трябвало да се провежда то.