Дебатът Славейков — Вазов или идеологът на „мисъл“ срещу идеологът на нацията

Заглавието на този проект за изследване е твърде условно и неточно поставено над следващите изречения, които имат единствено амбицията да встъпят в полето на металитературното говорене "през прозореца", защото се опасяват, че чукат по портата на проблеми, традиционно мислени като ада за науките, занимаващи се с историята и теорията на художеството. Всяко вглеждане в основата на коренището изважда наяве мъчителните въпроси за идентичността на "предмета", "методологията" и "практиката", очертавани по своему от поредното ново поколение пишещи и четящи хора, устремени сякаш чрез питанията си към смъртта и на метаавтора (тук нямам възможност и желание да се присъединя към мощното и модно визионерско говорене за близката точка на суициден крах, която неусетно се приближава чрез модерните мултимедийни продукти, напротив - взорът ми е към другата част на вектора-време).
Зад глобалистките уговорки се крие имагинерната интенция за адекватна дискурсивна комуникация, скрепена чрез подписите в определени договорни съучастия. Насловът, при цялата извинителна в маниерността си пищност и интертекстуалност, не може да остане неразяснен: фамилиите на известните български творци на/в словото са символи от сто години насам на Литературата - началото й, формалното й обогатяване-набъбване, признаването й за институция, вътрешното й раздробяване на спорещи направления, критическото й самоописание и стремеж за еднолично репрезентиране. Разгърнатите им определения разголват само дълбинната привързаност на критическия почерк към романовата моделна наративност и няма да се коментират (просто тъй се наименуват романите).