Смешното

Неведнъж смехът е бил разглеждан като признак на човешкото. И не само в онзи смисъл, че човекът е единственото същество, което се смее, но още и в този, че характерът на човека се разкрива в смеха — кажи ми на какво и как се смееш, за да ти кажа какъв си. Смехът е зрим показател на човешката характерология, лакмус на темпераментите, отворената уста на смеещия се е прозорец, през който поглежда душата. Ето и някои мнения:
Хобс: „Внезапното ликуване е страстта, която причиняват тия гримаси, които се наричат смях. Тя бива причинена у хората или от някое тяхно неочаквано действие, което им се е харесало, или от долавянето на нещо уродливо у другиго, в сравнение с което те изведнъж почват да се възхищават сами от себе си. Тя е свойствена главно на тия, които съзнават, че способностите им са много ограничени, и които са принудени да поддържат своето собствено уважение към себе си, като наблюдават несъвършенствата на другите. Ето защо да се смееш много на недостатъците на другите е признак на нищожност. Едно от задълженията на издигнатите хора е да помагат на другите и да ги избавят от хорския присмех, като сами подражават на най-способните."
Дидро: „Смехът е пробен камък за вкуса, за справедливостта и за добротата."
Лихтенберг: „През целия си живот аз намирах, че при липса на други средства характерът на човека не може да се разбере по-добре, отколкото чрез шегата, която го обижда."
Кант: „Волтер казваше, че в противовес на многото трудности на живота небето ни е дало две неща: надеждата и съня. Той би могъл да добави тук и смеха, ако средствата да се възбуди той в разумните същества биха били толкова лесни."
Хофман: „Истинският смисъл на живота разбира само този, който умее да се смее."
Гьоте: „Нищо не показва характера на хората повече от онова, което те намират за смешно. . . Човекът на чувствата се смее често и когато няма нищо смешно. . . Разбиращият намира за смешно почти всичко, умният — почти нищо."
Карлайл: „Никой човек, който веднъж се е смял от все сърце, не може да бъде непоправимо лош. Колко е важен смехът — ключът, с който можем да дешифрираме целия човек!. . . Човекът, който не може да се смее, не само че е в състояние да извърши предателство, коварство, разбойничество, но и целият му живот е вече предателство и измама."
Дори само тези мнения за смисъла и значението на смеха показват колко мъчна е всяка унифицираща теория за смеха. Още по-трудно е монистичното обяснение на смешното.
Сложно и многолико явление, смешното като че ли само бяга от всяко намерение и всеки опит да бъде сложено в строги рамки, да бъде подведено под единен принцип. Изглежда, на него му доставя удоволствие с нови и различни примери да излиза от тези рамки и от този принцип, да си слага други дрехи, да се показва в други лица. Един от първите, който разбра това, е Жан Пол Рихтер, той е и един от първите философски теоретици на смешното през новото време: „От край време смешното не иска да попадне в дефинициите на философите — освен насилствено — просто затова, защото чувството за смешно приема толкова много лица, колкото и безобразности дава; измежду всички чувства то единствено има един неизчерпаем предмет, равен на безброя криви линии." Жан Пол може би сам не е предвиждал колко справедлива ще се окаже тази придобила смисъла на проклятие прогноза. В нейна полза говорят титаничните, но все не съвсем успешни усилия на философите от последните два века да подведат родовете, видовете и проявите на смешното под ригористичните категории и понятия на философията.